Предстоящо раждане: след 1 ден

Физическо състояние: Отлично. Обичайна лека тежест от последния месец, леко подуване на стъпалата и пръстите на ръцете. Добра подвижност, необичайна активност и работоспособност, затруднено навеждане, но липса на бременна походка „големият кораб минава“, запазен сексуален апетит.

Външен вид: Качени 5кг. за целия период на бременността, никакви стрии, бюст – непроменен, здрави нокти, коса – значително удължена.

Емоционални промени: одухотворено излъчване /по чужди думи/, каквото и да значи това. Преобладаващ хормон на щастието в кръвта, никакви истерични изблици, резки промени в настроението, безпричинен плач или изострена чувствителност за всичките девет месеца. Не се наблюдава общо оглупяване, обсебване от мисълта за бебета. Общо спокойствие и преобладаващо състояние „над нещата“, което вероятно ще се изпари с края на бременността.

Предстоящата поява на бебето на бял свят ме изпълва със странни усещания - хем ти предстои среща с някой, които познаваш от потритванията в корема, хем е с непознат и ти е едно такова свито, защото не знаеш какво да очакваш.

Лежа в тихия апартамент в два през нощта, до мен спи таткото, а кучето се прозява в другата стая. Около мен е пълно с бебешки покупки, бебето подритва в корема ми и сигурно трябваше да напиша, че това е най-голямото щастие от очакването за една бъдеща майка. Уви, в главата ми се блъскат тревожни мисли: „Как ли ще се промени животът ни?“, „Ще се справим ли с това бебе и няма ли да развали хармонията, която имаме в последните 6 години с таткото?“, „Той – татко, аз – мама?!?!“, „Ще можем ли да се грижим за дете?“, „Дали това не беше грешка и не го направихме, защото всички останали правят така?“...

Тази вечер, ние двамата - големи и отговорни бъдещи родители изпихме последната чаша вино, като двойка без деца. И двамата бяхме мълчаливи, не особено ентусиазирани и сякаш се правехме, че не се страхуваме от нищо. „Не ти ли е мъчно, че това е последната ни вечер само двамата?“.

И да и не. Обещахме си, че всичко ще зависи от нас. Както в началото, когато станахме двойка и се споразумяхме, че щастието ни и как ще живеем зависи само от нас двамата – няма да се превръщаме в еснафи, ще запазим тръпката, няма да допускаме битовизмите да заемат важно място... С връзката ни се получи, вярвам, че и с идването на малкия човек също ще се получи.

Предстои ми планово секцио, болница, изследвания и много неизвестни. Да, изчетох цялата литература на света, всички лични истории по женските форуми, както и събрах мненията на всичките си приятелки, които са раждали. Но, когато те чака теб, си има доза страх от неизвестното. За да не мисля, съм си уплътнила времето до последната секунда с покупки, подготовки на багажа за болницата, планиране на задачките за бабите след раждането... Дори тази статия пиша през нощта, няколко часа преди да ме приемат и само един ден преди заветното събитие.

Малко ми е смешно, че всичко започва и свършва със страх от неизвестното. Имам чувството, че съм била бременна цяла вечност, а от друга страна времето от двете чертички на теста досега, сякаш излетя някъде. Факт е, че се случиха много неща, но те не ме промениха така, както очаквах. Добрата новина е, че почти никой от страховете ми /основателни или не/ не се сбъдна. Страхувах се, че ще надебелея; ще стана истерична, асексуална и глупава; ще ми е тежко, болезнено и трудно през всичките месеци. Бременността се оказа много вълнуващ и емоционален период, изпълнен с интересни, важни или поучителни моменти. И в никакъв случай не е нещо, което те променя до неузнаваемост. Помага ти да откриеш още едно свое „Аз“ и да се почувстваш още повече жена. Носенето на бебе се превърна в нормално ежедневие, което през последните месеци ми се струваше толкова естествено, сякаш това съм правила години наред.

Бременността ми е и прекрасен период, в който преоткрих родителите и брат си. Толкова грижа, помощ и любов ми напомниха, че каквото и да се случва, имам на кого да разчитам, винаги имам къде да отида и една врата е винаги отворена за мен. Без тях нямаше да се справим с подготовката на дома за бебето. Уютът вкъщи се дължи до голяма степен на тях. За първи път, на 30 години открих, че майката е не само майка, но и най-добрата и загрижена приятелка.

След шест годишна връзка мъжът до мен доказа, че е половинката, която ме допълва. В най-трудния и безпомощен месец, когато имаше опасност да загубим бебето, той се посвети изцяло на грижите за мен. Разбрах какво значат думите „в богатство и бедност, в здраве и болест, в добро и лошо“.

С всичките изнервени моменти, с напрежението в работата, с премълчаните притеснения и страхове, връзката ни се заздрави и знам, че каквото и да се случва нататък, това ще е бащата на детето ми и дори само затова заслужава да го обичам повече от всеки друг човек.

Но, казват, че човек обича най-много децата си. Истината е, че не знам. Съвсем скоро ще науча. За тези 9 месеца разбрах, че една жена се променя, когато очаква дете. Но остава себе си. Надеждата ми е, че и когато се превръща в майка, промяната е също толкова положителна.